Пропускаме ли миговете на щастие?!

Ресмие МЮМЮН

В нашето забързано и трудно ежедневие често пъти въобще не си даваме сметка     колко малко внимание обръщаме на близките си, семейството и хората около нас, които всъщност много обичаме. A по този начин пропускаме и малкото щастие, което се крие в миговете, прекарани с тях. Ако ни разделят и дълги разстояния може съвсем да забравим, че съществуват тези хора, освен ако не им се случи някаква неприятност, която да ни напомни с гръм и трясък за тях. Не дай си Боже, това да е смърт и да сме загубили безвъзвратно скъп за нас човек. Тогава ни удря камък в главата. Но, уви, вече е много късно, макар че в такива моменти сме готови да дадем всичко от себе си, за да си върнем обратно любимите същества. Но, уви! Веднъж загубеното не се връща! Колко жалко е късното съжаление за нещо! Миналото си е минало и по никакъв си начин не се връща назад. Даже мисълта само, че никога повече няма да имаме възможност да наваксаме пропуснатите мигове с незаменимите хора е направо убийствена.

А колко хубаво би било да осъзнаем това нещо навреме и да не щадим време, сили и средства, за да покажем реално обичта и уважението си към хората, които ценим и го заслужават. Особено, когато става въпрос за най-великото чувство, наречено ЛЮБОВ. Тя е дар божи и в никакъв случай не трябва да се отлага във времето. Колкото по-рано си дадем сметка, че сме за малко в този свят и във всеки следващ момент може и да ни няма, толкова по-бързо ще се научим да ценим миговете, пълни с обич и любов. И не е ли е това самото щастие, което не сме осъзнали навреме, за да му се наслаждаваме докрай.

Незнайно защо винаги търсим щастието вън и далече от нас, там където го няма. А щастието на всеки човек се крие в самия него и във вътрешния му свят. Само трябва да се научим да разпознаваме истинското щастие. Но както е казал народът: “По-добре късно, отколкото никога!” 

Може би още не е съвсем късно за някои от нас. Нека да се огледаме и видим ценния за нас човек и да се опитаме да му покажем и изразим по най-добрия начин истинските си чувства. А ако все още има хора, които с нищо не подозират, че безкрайно ги обичаме и ценим, незабавно трябва да ги убедим в това. Хубавите чувства губят смисъла си, когато не се споделят. Да не си въобразяваме, че можем да си позволим да обезсмислим своето и чуждото щастие безотговорно. Всяка грешка се наказва, включително и собствената. За съжаление, имаме един живот и не можем да го поправим.

2011, Кърдждали